Фестивалът в Кан –от изкуството към политическата коректност

Ако доскоро сте си мислели, че сексът между две лесбийки е просто порно фантазията на всеки нормален мъж, то след връчването на последната „Златна палма” в Кан, трябва да знаете, че това всъщност е вече… изкуство. Наградата този път получи хомосексуалният филм „Животът на Адел”, разказващ за любовните, сексуалните и други отношения между две лесбийки. Но най вече за сексуалните. Така поне казват третите лица, които зърнали филма, са били отегчени още на първия час от тричасовата продукция на френския режисьор от арабски произход. На тях аз вярвам на 90 %.

Не, не съм хомофоб, нито пък някакъв религиозен фанатик, мислещ си, че съществуванието на различни от другите хора е обида към неговия Бог. Няма да седна и да пръскам отрова срещу разпуснатите нрави в днешни времена, просто защото не мога, пък и не ми отива някак да вляза в подобна роля, знаейки че нравите всъщност са възмутителни откакто съществува човечеството и че любовта между хомосексуални сигурно може да бъде тъй романтична, каквато е тази между нормални. Поне според древните.

 

Но мога да изиграя ролята на обикновения зрител, когато в края на годината награденото произведение от Кан все пак се докосне до нас, простосмъртните. Тогава ще си наложа да хвърля едно око на филма (не само на отделни кадри в YouTube) и ще се опитам да го асимилирам. Разбира се, отсега знам, че едва ли ще мога и смея да оспорвам мнението на журито начело със великия Стивън Спилбърг, което явно е видяло нещо ценно във филма със своите гарантирани рецептори за изкуство. Аз знам обаче, че не съм голям изкуствовед и след като не зървам абсолютно нищо в картините на Джаксън Полък и пластиките на Вежди Рашидов, то едва ли ще открия нещо и в един „порно“ филм… Но знае ли човек?! Това моменталически ме праща в шеста глуха, но нищо. За разлика от начетеният западен и български „елит“, повтарящ до безсъзнание стари и нови клишета, и способен да унищожи всеки шедьовър, превръщайки го в поредния вид масова култура, аз ще се въздържа да коментирам нещо, от което си нямам и понятие. Но това е друга тема за размисъл… С няколко думи пълен филмов лаик съм. Даже познатите ми се подиграват, че артистите, които знам по име и физиономия, се побират на пръстите на двете ми ръце. Аз обаче си знам, че са на едната :)

Мислите, на които ме наведе тазгодишната „палмизация“ не бяха никак възвишени, а по-скоро практични покрай наградения хомо филм. Ясно е, че последните десетилетия донесоха пълни права на хомосексуалистите, поне в нормално функциониращите държави и непрекъснатото преекспониране на техните истински или въображаеми проблеми на широкия екран, още след шедьовъра „Филаделфия”, взе да понатръсва на масовата хетеросексуална публика. Подобни чести изяви, създават и оправданото понякога сред мнозинствата чувство, че малцинствата от двете страни на Атлантика, били те сексуални, национални, расови, религиозни, професионални и прочие получават в края на краищата винаги повече права като следствие от борбата срещу дискриминацията, отколкото останалите „редови“ граждани. И когато се сетим за стотиците видове квоти за различните видове малцинства в частни и държавни компании, университети, управленски структури, гарантиращи им привилегировано положение спрямо представителите на мнозинството със същите, че и по-добри способности, започваме неусетно да се питаме, не прекалихме ли пак в устрема си за справедливост.

Разбира се, причината за цялата тая дивотия с наградата е, че преди броени дни във Франция бяха разрешени гей браковете, нещо, което трябваше да стане отдавна и което предизвика протести сред голяма част от консервативно настроеното население. Явно журито, колкото и да отрича, реши, да даде поредният пример, как изкуството може да влезе в услуга на определени цивилизационни цели. Когато такова нещо се случи обаче, тия цивилизационни цели се превръщат в чисто конюнктурно политически, понеже масовата публика в свободните държави просто не е способна по презумпция да приеме, че изкуството може да бъде рупор на властта. От там и естествено надигащата се на Запад съпротива срещу „политически коректният език“, който днес се превръща в някакъв вид официален новоговор, замествайки, свободата на съвестта, мисълта и словото. Може би на запад от Виена творците не са толкова чувствителни на тая тема, но ако бяха поживели в някоя страна от Източния блок през 70-те и 80-те години на миналия век, щяха да знаят до каква уродлива форма може да стигне изкуството, проституирайки с властта и разпространявайки нейните „добри“ идеи.