Залезът на България - Трета част

Продължение от втората част.
5. Мафиотско-клиентелистката обществена система


Няма спор, че от Освобождението насам България изгражда своите държавни структури и уредба по европейски образец. 130 години обаче явно не ни стигнаха да изкопираме изцяло западния модел и днес сме все още догонващи – едно общество, имитационно по своята същност, което се стреми да има всички белези на европейска визия, но неуспяващо да имитира духа и ценностите на днешния, че и вчерашния Западен свят. Това естествено е така, защото за изграждането на една институция по европейски образец освен политическа воля сред върховете се изисква и специфична морална настройка на средния и низш ешалон от администратори. Днес обаче, дори политическата воля за европейския ни път е поставена под въпрос, доказателство за което е все по-засилващата се тежест на проруски настроените политици. От крайно левите до крайно десните. Така онова дело, което започнаха големите българи преди повече от век, за да ни приобщят към цивилизования свят, днес сякаш постепенно се разбива от вълните на все по-надигащите се гласове за някакъв „нов“ път за България, който още от времената на Вазов води без завои право на североизток.



Една от пречките за неслучилата се европеизация на България е и дълбоко вкорененият ориенталски светоглед, който освен че е пряко следствие от 500 годишното Османското владичество, както повтарят до втръсване разни мастити анализатори, но и остатък от дългото влияние на византийско-гръцката култура и бит сред населението по тези земи. Върхът на това влияние е Православието, носещо белегът за непогрешимост, така присъщ за всяка близкоизточна религия и наблягащо най-вече на ритуалността и сакралното, за сметка на чистата практичност и реална взаимопомощ между хората. Макар отдавна неиграещо почти никаква роля в обществения живот, остатъците от неговото влияние се срещат и до днес сред големи групи хора от възрастното население. Днес Православната ни църква изпълнява главно закостенели държавно-ритуални функции подобно на древноримската религия от Късната империя, малко преди зареденото с хъс и чувственост Християнство да я измести завинаги от световната сцена.

Друга бариера пред нормалността е мафиотско-клиентелистката система, съществуваща като цяло в страната, но действаща с абсолютна безпардонност в селата, малките и средни градове, та дори и в областните центрове. Обществена тайна е, че във всеки малък и средноголям български град съществува един или няколко местни олигарси, които не само че контролират местната икономика, но и оказват психологически и дори чисто силов натиск над работещите в техните предприятия, за да не могат те да извършват свободни действия в политически и чисто граждански аспект. Не един са примерите за т.нар. корпоративен вот, разпространен из заводи и предприятия, чиито собственици прилагат най-разностранни похвати за да накарат служителите си да гласуват за определена партия. От официално платени пари за „застъпничество”, през предизборни срещи на служебна територията до открити заплахи за уволнение. Особено засилени са тези прояви по време на общински избори, печелени обикновено от странни коалиции и партии, създадени от местни „бизнесмени”, които дори не крият своя произход от недрата на организираната престъпност. Така наред с икономическата, местните олигарси получават и политическата власт, за да се превърнат в едни истински съвременни феодали в градчетата си. Отражението на цялата тая схема върху местното население е пагубна. Хората са принудени да мислят единствено за хляба си и от страх минимизират всякакви свои прояви на гражданска позиция, „неправилни” политически възгледи или дори на лично мнение.

Подобна проява на тази система е и фактът, че повечето обществени взаимоотношения се извършват на чист клиентелистки принцип, където е обществена тайна, че конкурсите се правят, за да бъдат спечелени от „свои хора“, работата се „урежда“, а без „свой човек“ в държавната администрация“ си обречен на разтакаване и формализъм. Тези признаци са по-скоро присъщи за едно предмодерно общество, отколкото за развита страна, каквато се опитваме да се докараме в очите на чужденците.

На държавно ниво пък борбата между няколко големи икономически групировки, чиито корени се намират в престъпността, оказва директно влияние върху политическия живот, като в ръководството всяка голяма партия има представители на някой бизнес кръг или най-малкото прикрити лобисти. Естествено, поради все по-намаляващият и подменен граждански коректив това ще се засилва все повече, докато някой ден не се изроди в откровена латиноамериканизация.

Липса на усещане за справедливост е може би един от най-важните моменти, които демотивират българите да остават в страната, да спазват законите й и дори да плащат данъци. Масово е разпространено мнението, че законът важи за само за „обикновените хора“, но не и за други. Недоверието в основата на всяко демократично общество –съдебната система е достигнало до едно от най-ниските нива в целия Европейски съюз, което ще се задълбочава и в бъдеще предвид продължаващото елитизиране и затваряне на професията подобно на ставащото в Гърция.

6. Неинтегриращите се малцинства

Проблемът с маргинализираните малцинства в България ще придобива все по-голяма тежест поради простият факт, че тези етноси ще се увеличават в процентно съотношение спрямо онези граждани, които са интегрирани в общността, наречена днес Държава. Притеснителното тук е, че колкото по голямо е едно етническо малцинство в страната, толкова по-очуждено от системата е то. В най-голяма сила това звучи за циганите, както и до известна степен за турците и българите изповядващи исляма, наричани помаци.

Според едно скорошно изследване на Световната банка, през нетолкова отдалечената в бъдещето 2020 г. 23% от населението в трудоспособна възраст в България ще са цигани, което по същество значи и близък до този процент безработни. Ако обаче прибавим тази бройка към трайно безработните българи, ще получим наличието на един умопомрачаващ брой от непродуктивно население, което по презумпция ще залага на социалните помощи, като начин за препитание, както става вече в редица западни страни. В един момент, когато безработните и пенсионерите надминат здравословния минимум, останалите просто няма да могат да плащат за тяхното дори минимално съществувание. На фона на това засилващите се тенденции за задържане на възрастта за пенсиониране, запазване на преференциите за ранно получаване на пенсия и отказа от реформи в пенсионната система проявявани от някои управляващи с цел печелене на популистки гласове, граничат с престъпление, чиито прояви ще видим още в близкото бъдеще.

През 2014 г. 880 000 семейства ще получават детски надбавки, които обхващат 80% от децата в страната! Доходът в тези семейства е под 350 лв. на човек, което е границата за получаване на тези помощи. Това само по себе си представлява не само обезпокоителен икономически факт, но има и своето етническо измерение, защото всички знаем, че огромна част от тези семейства са неинтегрирали се цигански и турски такива. Така проблемът с бедността в България от чисто икономически ще се превръща в етнически с всички възможни опасни последствия от това, като избухването на все по-натрупващото се напрежение.

Излиза се, че интеграцията в България е нещо като дядо Господ. Всички говорят за него, но никой не го е виждал. Това е така, защото нито циганите искат да бъдат интегрирани, нито българите примират от желание да ги интегрират. Заради това отношение на двете страни за последните 20 години са излети стотици милиони левове от европейския бюджет и частни фондове за интеграция на малцинства и резултатите са… никакви. Обикновено парите потъват в джобовете на висши чиновници и измислените фондации на циганските барони, а обикновените циганите са си все така бедни, необразовани и безработни. Дори целевите помощи, които стигат до тях, не се харчат по предназначение просто заради огромните културни разлики и е по-скоро правило парите да бъдат изпити или пък похарчени за сватби и абитуриентски балове. За порутените и разпродадени на части нови жилища построени за цигански семейства по различни интеграционни програми вече се носят легенди.

Така мнозинството в страната вдига ръце и удобно намира извинение във факта, че циганите не желаят интеграция. Истината обаче е, че ако не бъдат направени действени стъпки за някакъв вид приобщаване на циганското малцинство, ако щете цивилизоване даже, то всички нас не ни чака нищо добро. Образование, образование и пак образование –това е начинът. Опасявам се обаче, че сме безвъзвратно закъснели. Нито имаме финансите, нито желанието…

Естествено в горенаписаното не засегнах още сума ти проблеми, които предстоят да се проявяват в България, които волно или неволно ще допринесат за нейният постепенен залез, като допълнение към посочените досега. Те по-скоро са глобални и независещи от всички нас, като климатичните промени, международния тероризъм, залеза на запада, конкуренцията на китайски и европейски стоки, настъплението на руския бизнес и мафия и т.н.

Единственият смислен път за бъдещето ни е да осмислим днешните си грешки и да се опитаме някак да ги поправим…

© Юрий Александров

Коментари