Цивилизационният избор на България

Покрай украинската криза лъсна един отдавна наблюдаван у нас феномен –дълбокото разделение в обществото ни, разделение което десетилетия наред не ни позволява да си изградим една наистина действаща държава в политически, културен и икономически смисъл. То обикновено се разполага по оста ляво - дясно, като наблюдаваните изключения са редки. Такова едно разделение можем да видим във всяка европейска страна, но къде поради географски, къде поради исторически причини тук противопоставянето придобива уродливи размери. Това може да се наблюдава и на политическо и на чисто битово ниво, макар напоследък разликите между двете да са доста поразмити, като трудно може да се определи, дали политиката се принизява до бита или битът до политиката.

Омразата и ненавистта се отключиха в българското обществено и интернет пространство още по време на събитията на Майдана в Киев и достигнаха своя апогей при окупацията на Крим. Днес, когато започна да гори и Източна Украйна, се видя, за кой ли път, че комунистите, нацистите и антиглобалистите у нас пак са в една група - групата на русофилите. Това трудно може да се обясни за комунистически настроените ни сънародници, защото в Русия днес икономиката е капиталистическа, дори „диво“ капиталистическа. Трудно може да се обясни и за националистите около Атака и сие защото крайните елементи около днешното украинско правителство са си лика прилика с тях. Няма обяснение и за мнението на антиглобалистите, защото руската евразийска мини глобализация можете да я видите навсякъде, когато се разхождате по улиците на Москва, Питер или някой друг голям руски град. Днес от Северния ледовит океан до планините на Таджикистан и от Балтика до Чукотка могат да се видят тези прояви на местна глобализация, така типични за една Империя, каквато Русия безспорно е в последните 300 години от своето съществуване.


От Освобождението до ден днешен не са преставали опитите (за съжаление някои успешни) България да бъде вкарана в този руски неевропейски свят. Дори наскоро един русофил след поредното си пристигане от Москва обясняваше по националното ни радио, как българите сме се радвали на „присъединяването на Крим към майката Родина“! Каква Родина, каква радост?! Това беше поредния дребен пример как тези опити, започнали още по времето на Паисий продължават до днес с все по-голям успех.


Да, в последните десетилетия освен Русия, и САЩ си врат военния нос, където трябва и не трябва, но обикновено това е, когато изпълняват ролята си на световен полицай, която никой явно не иска да поеме днес. Обикновено след изпълнение на предварително избраните цели САЩ се оттеглят за да дадат шанс на демократично избрани правителства. Друг въпрос е, че голяма част от народите не са дорасли за такова управление и обикновено се получава вадене на око вместо изписване на вежди. Където обаче стъпи руският ботуш, той остава там за десетилетия, да не говоря за векове. Имаме достатъчно примери дори и днес, като Кавказ, Кьонигсберг, Грузия, Курилите…


Американците дотам даже се отпуснаха, че днес в Ирак най-много петролни концесии се държат от руски, китайски и малайзийски фирми. Нещо което автоматически разрушава митът, че САЩ нападнаха Садам „за да му вземат нефта“, както се изказваха неподготвени и лумпени, и държавни ръководители на определени страни. Така американците всъщност не успяха дори да си компенсират парите похарчени за инвазията. Да не говорим за чукарите на Афганистан, които не предполагат най-богатата плячка, която някой „империалист“ може да заграби.

За нас обаче е необходимо и важно да си припомним, че не е в националният ни интерес като държава да бъдем прекалено близки с Русия, защото историята ни не един път ни е показвала, че колкото повече сме се сношавали с тази източна империя, толкова по-несвободни сме били. А свободата е основната предпоставка за възникването на едно уредено и справедливо общество, нищо че у нас тя не е била никога ценност за основната маса от населението. Не е в националният ни интерес и защото Русия е една не съвсем демократична държава, която отказва някои основни права и свободи на своите граждани и чието авторитарно управление е прикрито доста нескопосано зад една демократична фасада. Най-фрапантен пример за това е безумната въртележка между президент и премиер, позволила на Путин да бъде от 15 години начело на тази страна – нещо, което сме виждали единствено в едни държави известни на всички ни, като чисти тирании… Затова от Русия е ясно, че не можем да взимаме примери за държавното си управление. Или, ако, не дай си Боже, вземем, то ще стигнем до някое падение, подобно на моралната и икономическа катастрофа от 1989 г., от която не можем да отърсим и до днес.

За наше неудоволствие ние, българите, трябва да си признаем, че все още имаме още много да учим за държавното управление и цивилизацията и единственото място откъдето можем да вземем пример днес, както и преди 130 години е Западът. И това е така, защото за тези години България не успя да стане една наистина европейска страна, от която да взимат пример други, а се мъкнеше на опашката на Европа и по времето на Фердинад, и по времето на сина му, и по времето на Живков. Общественият ни строй, капитализъм или комунизъм, не оказваше никакво влияние върху мястото ни в тази класация. И при двете системи си бяхме някъде около дъното.

Когато през 1878 г. България се появи отново на картата на света, въпросът за цивилизационният й избор изобщо не стоеше на дневен ред пред нейният новообразуван елит. Дедите ни, строителите на съвременна България, тръгнаха да изграждат новата държава по европейски образец въпреки благодарността си към Русия за Освобождението и влечението на голяма част от селските маси и дори някои интелектуалци към нея. Тогава големите българи не взеха за пример, как да построят нова България нито от Русия, нито от монархо-авторитарните държави на запад, а се учеха от най-демократичните обществени устройства на континента. И ако тази дилема е могла да стои пред една новоизграждаща се страна, която търси своя път, то днес съществуванието й е едно недоразумение, застрашаващо българската нация в близко и далечно бъдеще.

Защо днес се надигат гласове за някакъв евразийски избор за страната е мистерия, толкова неразгадаема, колкото неразкодирана е душата балканска, макар че чисто икономическите, сантиментални и дори шпионски причини оказват своето влияние върху малка държава, като нашата. Всяко едно такова премятане из общественото пространство обаче ни връща повече от век назад и ни напомня, че голяма част от българите не сме мръднали много напред в своето цивилизационно развитие от времената на Танзимата.

Европейският т. нар. „цивилизационен избор“ обаче означава и честност, нещо което като че ли се позабрави из коридорите на властта на бюрократичен Брюксел и корпоративна Америка. Забравя се и от повечето от управниците на нова България, които и днес и в миналото подават удобно задните си части на силните в света. Ще бъдем двулични, ако не заявим, както на Русия, че не може да нахлува в друга държава и да окупира части от територията й, така и да признаем пред останалия свят, че всеки народ има право на самоопределение, дори впианчените руснаци от Крим и Донецк. Всичко друго е политика, двуличие и геостратегически сметки в един така добре познат ни от историята многополюсен свят отпреди точно век, когато започна Първата световна война.

Колкото и наивно да звучи това днес, тези наивности някога бяха наричани идеали и върху тях бяха изграждани цели държави. Днес те все още ни позволяват да вървим напред като свободни общества и дано хората не забравят това.

Естествено знам, че идеалният свят може да съществува… но засега в някоя друга паралелна Вселена :)

Юрий Александров
http://gledam.blogspot.bg/

Коментари

  1. Напълно съм съгласен с текста. Само не мога да приема, че американците са такива филантропи :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар