Рим –едно пътуване към миналото (Началото)

В пика на завърналата се в средата на март люта зима ние с Петя и наше приятелско семейство потеглихме към място с повече слънце и топлина. Не, не беше Раротонга, но пък беше дестинация, която ако имате възможност, не трябва да пропуснете през краткия си 70-80-90 годишен живот. Защото, какво са тези годинки на фона на хилядолетната история на един град, поставил началото на цялата Западна цивилизация.

Рим –цивилизаторът на Европа. Империята, на която дължим благодарности и признателност, че нашият европейски свят не е потънал днес в тинята на деспотизма и тиранията. Дори и ние българите къде волно, къде неволно, сме били докоснати до даровете на цивилизацията благодарение на Източната част от тази империя, наречена от съвременниците ни Византия. Но това е друга, по-спорна история...

Пристигнахме на летище Фиумичино към десет местно време и веднага се отправихме към апартамента, който бяхме резервирали. Т.е. не веднага, а след половинчасово чакане на опашка, за да минем паспортния контрол и десетина минути преди това за ориентация. Тези четирийсетина минути ми дадоха възможност предварително да се потопя в един интернационален туристически дух, в който щях да плувам през цялото ми пребиваване във Вечния град. За първи път през живота си почувствах злостно превъзходство пред американците, когато една група до мен забързано си премяташе един на друг сините паспорти, а аз небрежно си въртях личната карта, с която мога да обикалям от Черно море до Атлантика и от Средиземно до Северно море. Не, че те не могат, ама някак си моят документ беше по-малък, по-домашен. По същия начин се почувствах и на връщане. На гишетата за граждани на ЕС нямаше никого и ние скоростно предредихме разните му там японци, американци и канадци, които си чакаха чинно реда. Ех, туй възгордяване българско... Малко му трябва за да се разпали.

Кварталът, макар и не точно в централната част, беше доста приветлив, с ниски блокчета и много субтропична зеленина, палми и натежали от плодове портокалови дръвчета при все, че някои растения още не бяха се раззеленили. Тук там се виждаха разцъфнали клони, които създаваха у нас онова еуфорично настроение, което само пролетта може да донесе в изстрадали от петнайсет поредни снеговалежа софиянци. Апартаментът бе някак аристократичен, с високи тавани и просторен коридор, старинен хол и големи стаи. Оборудването на кухнята бе недостатъчно, но пък и не бяхме отишли там да готвим. Явно подържането на хигиена не е сред любимите занимания на италианците, защото в чест на нашето пристигане бяха обрали само прахта по мебелите. Чиниите, чашите и посудата бяха покрити с лек слой мазнина, а в тоалетната чиния се мъдреха остатъците от последното и ползване. Но типично по български да не почвам от критиките, защото всеизвестно е, че това си е наш национален спорт взимащ понякога тревожни размери...

Забравих критикуването обаче, щом зърнах фонтана ди Треви. Най-близката метростанция до него е Барберини и се намира на десетина минути път с нормален ход от нея, но това не можах да го разбера в реално време, поради един прост факт. Улицата Via del Triton надолу е осеяна с многобройни и доста ефективни капани за жени, наречени магазини. Всякакви! Накрая след около един много дълъг час, към четири следобед, стигнахме до лелеяния фонтан и първоначалното ми впечатление беше поразяващо мисълта. В смисъл, че бях поразен от тълпите, които виждах пред себе си и за малко щях да се врътна на петите си и да се върна обратно към по-спокойни и приятни зони.

Е, къде поуспокоен от Петя, къде от факта, че не би трябвало да съм дошъл в Рим за оня дето духа, останах на място и се обърнах надясно. Успях някак да зърна фонтана между щъкащите насам натам туристи, амбулантни търговци, „фотографи” и едвам пъплещите автомобили (абе кой италиански мозък е отворил тая уличка за превозни средства?)

Фонтанът ди Треви

Явно трябваше да се прежаля и да се гмурна в тълпата, ако исках да видя фонтана в цялото му величие. И с цената на доста психически усилия успях. Ето го пред мен.

Фонтанът всъщност не е фонтан, а чист водопад, ако питате мен, с изкуствено езеро пред него, но това не намалява ни най-малко префърцунената му красота. Напротив! В центъра на цялата композиция е разположен титанът Океан, някак неестествено стоящ върху голяма морска раковина, представляваща всъщност неговата колесница, теглена от два хипокампа (водни коне с опашки вместо задни крака), символизиращи буйното и спокойното море. Те от своя страна са водени от два тритона, като онзи отляво показва завидно спокойствие при укротяването на развилнялото се животно. Горе от двете страни на Океан, кой знае защо се намират две женски фигури, като тази отляво е Изобилието, а тази отдясно, със змията, е Здравето.

Построен е в края на древен римски акведукт, захранван от извор, за откриването на когото има предание, че е посочен от една римска девица на хората на Марк Агрипа, пълководец и приятел на император Октавиан. За това говорят и двата барелефа по-нагоре. Над тях са разположени четири статуи олицетворяващи благодатното въздействие на водата през годишните сезони.

Изпълнен от Николо Салви по стари скици на Бернини, това бароково произведение е завършено през 1762 г. след тридесет годишно строителство и до ден днешен си остава един от основните символи на Рим. Поне като съдя по тълпите пред него. Другаде не успях да видя такива, но пък и мястото си е прекалено малко за да побере толкоз народ на квадратен сантиметър. Изтръпвам, когато си представя, положението след началото на сезона, който започваше след седмици.

Има едно интересно предание, според което, когато Салви строял фонтана, от дясната му страна съществувала малка бръснарница. Помещаващият се там бръснар непрекъснато се намесвал в работата му, като постоянно давал „експертни” съвети, кое как да бъде направено, как да бъдат разположени статуите, какви да бъдат материалите. Когато на Салви накрая му писнало, взел че направил една доста голяма мраморна ваза в дясната част на водното съоръжение точно срещу входа на бръснарницата. Така гледката на бръснаря към строежа била възпрепятствана. Дори днес може да се види, че тая ваза хич не пасва на цялата композиция на фонтана и сякаш нарочно е сложена там. Пробвах се да погледна отстрани зад нея и наистина фигурите се оказаха напълно закрити.

На опасващият фонтана бордюр, съвременните варвари не са пропуснали да оставят имената си, разбира се!

В единия от ъглите на площада е разположена църквата „Св.св. Викентий и Анастасий”, в която се извършват и български православни богослужения. Често тя е наричана у нас погрешно „българската църква”, но това реално не е така. Тя просто е предоставена от папата за ползване в определени дни от Българската православна църква. В нея се провеждат и католически служби.

Явно през 18 век, преди да придобие днешния си помпозен вид, мястото е било доста по тихо и спокойно. Ама и тогава туризмът е бил почти непознато понятие.

Накрая се измъкнахме някак си от тълпата и поехме към следващата ни точка –Piazza Colonna.

Но капаните на съдбата придобиват чудни измерения особено, когато си правиш сметката без кръчмаря. В случая ролята на кръчмаря изигра женската половина от малката ни група, а ролята на кръчмата -Галерия Алберто Сорди –тежкарски мол, в който не си дадох труда да вляза. Така де, молове има и в София! Снимката е от Уикипедия.

И докато жените се подмотваха из мола, аз победоносно пресякох отсреща, за да зърна Колоната на Марк Аврелий. Тя се намира на наречения на нейно име едноименен площад и е издигната в чест на императора победил германските и сарматските племена в една дълга и изтощителна война. Спираловидно, цялата колона е покрита с релеф, разказващ историята на тази война. През средните векове достъпът до върха по вътрешната стълба и е бил толкова атрактивен, че са били провеждани търгове за правата да се събират входни такси. В древността на върха на колоната е бил увенчан със статуята на императора, но в по-късните християнски векове, по един типичен за духа на времето си начин, горе е поставен св. Павел.

Разполагах с време и побързах да отскоча до намиращите се наблизо останки от храма на Адриан. Всъщност от храма са останали единствено единадесет колони, но и те са достатъчни да си представим мащабите на тази сграда, когато наследникът на Адриан я построява през 145 г. В момента колоните са част от фасадата на по-нова сграда и мястото е показателен пример, как в днешен Рим древността се преплита със съвремието по един очарователен начин. Същото е ставало и през Средновековието, но не поради уважение към славното минало, а поради простия факт, че просто е нямало как тези колони да бъдат използвани за строителен материал, пък и бутането им е щяло да излезе доста скъпо.

От съзерцанието ми ме изтръгна звънът на телефона ми –моите хора бяха свършили с магазините и можеше да продължим напред.

По предварително скроения от мен ентусиастки план, този ден трябваше да обиколим още доста места, но по единодушно мнение решихме да отправим морните си тела към временния ни дом. Ранното ставане, полетът, новите впечатления –всичко това никак не беше изиграло благотворно влияние върху свежестта ни.

Отправихме се към най близката станция на метрото, до Колизея. Пътят ни минаваше покрай грандоманския комплекс „Виториано”, когото някои от местните наричат многозначително „Пишещата машина”, а други –„Сватбената торта”. Посветен на Викторио Емануил ІІ –първият крал на обединена Италия, монументът никак не се вписва в окръжаващата го среда на площад „Венеция”, но пък и никак не ми заприлича на сватбена торта. Явно е бил необходим такъв един символ на единството на обединената преди десетилетия тогава по-скоро по териториален признак, отколкото по народностен страна.

Продължихме отляво на гигантското бяло творение по via dei Fori Imperiali. Като не пропуснахме да спрем пред Траяновата колона. Издигната в чест на победите на император Траян над даките, живели тогава из земите на днешна Румъния. Завладяването на тази територия стартира постепенното латинизиране на тази страна, което дава днес основание на власите и молдовците на север от Дунава да наричат своята страна Римляния (от Romania). Какво пък, може и да имат право. Колоната е подобна на тази на Марк Аврелий, като е и по-стара от нея, разбира се. И както при онази и тук статуята на императора на върха е изчезнала, заменена този път с такава на св. Петър.

Късно вечер колоната придобива други измерения. Италианците са ненадминати майстори в нощното осветление. Снимката я направих на другия ден, когато минахме отново от тук. Виждат се и част от колоните на базилика Улпия, също строена по времето на Траян. Сградата имала административни и търговски функции. Служела и за място, където императорът приемал посещения.

Продължихме по Фори империали. Това e голям булевард свързващ площад „Венеция” с Колизея. Построена по заповед на Мусолини, улицата минава без свян направо през развалините на древните римските форуми, чийто останки могат да се видят днес от двете и страни. Основното и предназначение е било да е път за парадите на суетния диктатор, който се изживявал за приемник на цезарите, а Италия приемал за пряк наследник на Римската империя. Какъв наследник са италианците на дрените римляни си проличало особено през Втората световна война, че и преди това, когато трагичното представяне на италианската армия по всички възможни фронтове, показало, че това не са дисциплинираните и непобедими римски легиони от древността. Наследниците на една велика империя се оказали неспособни да повторят подвизите на своите прадеди.

Вървейки по улицата откъм площад „Венеция” веднага в ляво се виждат останките от Траяновия пазар, наречен от някои първият мол в света. Построен е през 100-110 г. и е имал около 150 отделни помещения, в които са се помещавали различните магазини. Само кредитни карти са нямали тогава, за да бъде картината напълно завършена и до болка позната. Някои археолози настояват, че това не е било пазар, а административна сграда, но други техни колеги не са на това мнение. Пък и мол звучи по-добре от някакви си канцеларии, ако питате туристите!

Естествено на другия ден, когато минавахме от тук късно вечерта, пак щракнах една снимка.

Накрая стигнахме неусетно до Колизеума, който беше облян от лъчите на стотици прожектори. Италианците го бяха докарали и на светлина и на красота, ама аз не успях да го докарам с фотоапарата. Нищо! Пак щяхме да дойдем тук.

Вмъкнахме се във входа на метрото отсреща. Влакчетата му са на често и не помня да сме ги чакали през целия ни престой повече от десет минути. Иначе вътре не е много чисто, дори е леко занемарено, но това ме караше да се чувствам спокойно и някак уверено. Софийското метро е направо блестящо в сравнение с Римското. Ще видим, обаче до кога.

Прибрахме се с болки в краката, но доволни. Пихме по питие-две, хапнахме, а след това изпаднахме в дълбок и непробуден сън. Помня само, че заспивайки си казах: „Боже, та аз съм във Вечния град! Що ли си губя времето за сън!”

Юрий Александров

http://gledam.blogspot.bg/

Към следващата част