Рим –едно пътуване към миналото II (Базиликата Свети Петър)

На другия ден, росни и свежи се опитахме да се изметкаме на метрото за да отидем до площад „Св.Петър”. Другите от компанията държаха да видят папата, който се появява всяка неделя от едно балконче на едноименната катедрала точно в 12.00 ч. Има един такъв чуден лаф, че да си бил в Рим и да не видиш папата е непростимо. Е, аз и Петя не държахме толкоз много да го зърнем –виждали сме го по телевизията, при това в по-едър план, отколкото щяхме да го направим от километричното разстояние на онзи мегаломански площад, заобиколени от пълчища туристи и поклонници, но в името на общия консенсус поехме към Ватикана.



Закъсняхме с около двайсетина минути за събитието, но този път за това не беше виновен
никой, а само метрото, което в един участък временно не работеше. Един полицай се опитваше да ни обясни това със знаци и бавно изговаряне на италиански думи. И понеже, когато не разбираш някой език, не го разбираш, ако ще буква по-буква да ти диктуват думите, ние спокойно влязохме в станцията, за да се убедим, че метрото работи само в обратната посока. Тия италианци не си дават много зор да учат английски. Иначе в повечето музеи надписите са двуезични –на италиански и английски.

И така докато се придвижвахме с алтернативен транспорт и после пак с метро, събитието –„показване на папа пред хиляди поклонници” бе безвъзвратно изпуснато. За това се досетихме по едно време, докато крачехме по Via Ottaviano в посока юг към заветния площад, а огромната тълпа крачеше насреща ни в посока север. Ура! Поне щяхме да разгледаме на спокойствие площада.

На площада обаче има нещо, което си струва много повече да видиш, отколкото епископът на Рим в неделя по обяд. Мястото, от което той се показва -базиликата „Св.Петър. Върху строежа и са работели такива известни архитекти, художници и въобще хора на изкуството като Браманте, Рафаело, Перуци, Сангало, Микеланджело, Бернини...

Няма да ви дрънкам банални, знайни и незнайни неща за тази известна църква, защото ще трябва да започна още от смъртта на апостол Петър и да свърша с филма „2012” :) А това си е обем, който е способен да изтощи и автор и читател.


За наша радост тълпите вече си бяха отишли.

Стърчащото нещо в средата на площада пред базиликата е обелиск, докаран от Египет в древен Рим от Калигула за да украси близкия тогава цирк. Въобще, когато видите в Рим ръбесто високо и тънко нещо, което стърчи не на място в центъра на някой площад, знайте, че в повечето случай това е обелиск задигнат по времето на императорите от тогавашната им провинция Египет. Преди 2000 години римляните считали египетските обелиски за много древни и никак не грешали. През Ренесанса масово започнали да разместват падналите стърчила и да ги издигат наново по разни места с цел украса :) Може би най-на място си е този, разположен в центъра на огромния площад, наподобяващ слънчев часовник. През Средновековието местното население вярвало, че в металната топка на върха му се намира прахта на Юлий Цезар.

На десетина метра от обелиска не липсват и такива чудни гледки. Явно това си стои така от доста време, щом водата е започнала да жабурясва. Почувствах се по-добре!
 



Фасадата на базиликата, ако питате мен, някак закрива огромния купол, но това явно е така, защото за сто и двайсет години по време на строежа и са се изредили да я струят сума ти народ. Накрая Мадерно проектира тая фасада, приличаща на жилищен блок с колони, накачурен със статуи развалящи линията на корниза. Бедата идва също и от възприетия план на Микеланджело, според който формата на катедралата е гръцки кръст, чието дълго рамо завършва с това което виждате, закривайки доминиращия купол. Ако е бил възприет планът на Рафаело с четири къси рамена, видимостта към централната част щеше да се открие още повече.

Тия неща, обаче си ги говоря сега, гледайки снимката. Тогава, застанал отпред, само зяпах с отворена уста, изумен от мащабите, красотата и витаещия дух на историята. Дори през ум не ми минаваше да критикувам Мекеланджело!

Разбира се, трябваше да влезем вътре и се наредихме на една дълга опашка, краят на която завършваше с вездесъщите скенери. Когато дойде редът на Петя и оня ми ти детектор се разпищя някак тревожно. Полицаят я поогледа критично, но като видя всичките сребра, железа и катарами по нея примирено и махна с ръка да влиза. Иначе трябваше да се съблича гола, а Ватикана едва ли е подходящото мястото за това.

Когато влязохме вътре чух едно изразително „Ах” до себе си! Беше Петя, захласната от цялата тази барокова пищност. Проявите на Ренесанса я влекат повече, отколкото „моите”, както тя ги нарича, „камънаци” от времето на Древността. Вътре в храма определено има какво да се види и ние двамата поостанахме за известно време, загубени сред целият този гигантизъм, като Гъливер в страната на великаните.

В центъра на базиликата е олтарът покрит от забележителния бронзов киворий на Бернини, наречен Балдахин. Висок е повече от един 10 етажен блок! Съществува мнение, че материалите за него са взети без свян от древния Пантеон, но по онова време, през 17 век, това не се е считало за лоша постъпка. Казват, че няколко етажа надолу, в древните подземия на църквата, точно под Балдахина се намира гробът на св. Петър, но това не мога да ви го гарантирам.

 
Разбира се, не можех да си позволя да пропусна Пиета, която Микеланджело сътворява едва 24 годишен за гробницата на един тогавашен кардинал, още преди сегашната базилика да бъде започната. Сега се намира в първата капела на десния неф. Съвременниците му били толкова потресени от съвършенството на творбата, че никой не можел да повярва, че е направена от толкова млад скулптор. Тогава авторът се ядосал и се промъкнал тайно една нощ, за да гравира името си върху лентата на Богородица. Така Пиета остава единственото произведение на великия художник, което е подписано от него. Незнайно защо Микеланджело е пресъздал Мария, като младо момиче, по-младо дори от лежащия в скута мъртъв неин син Христос, макар че по времето на разпъването на Иисус тя трябва да е била около петдесетте. Но пък, кой ще ти вземе да прави статуи на петдесетгодишни жени? Айде пак взех да критикувам Буонароти... Има си едно теологично обяснение, което не смятам да разтягам локумно.

През седемдесетте години на 20 век статуята е нападната от един откачен унгарски геолог, който с чук в ръка се опитал да я направи на парчета. След това е реставрирана и е поставена зад дебело куршумоустойчиво стъкло. Доста почаках за да направя снимка, защото имаше хора, които коленичили отпред, се молеха тихо. Не исках да ги смущавам, за това предпочетох да изчакам, макар че май нямаше смисъл. Изведнъж се появиха едни японци и ощракаха всичко с огромните си фотоапарати. Трудно е да се уединиш в Св. Петър.

Куполът от вътре е повече от внушителен, карайки човек на моменти да губи перспектива. Проектиран е Микеланджело, но е довършен след неговата смърт от Джакомо де ла Порта, който малко го издължава. По краищата му са изписани евангелските думи на Иисус от Евангелието на Матей: „Ти си Петър и на този камък ще изградя своята Църква.. Ще ти дам ключовете от Царството небесно”. Когато знаеш, че буквите са двуметрови, едва тогава осъзнаваш цялата маниакална грандоманщина на това място.

Останалите неща вътре, макар красиви и прочути, някак си ми се размиваха, пък и разбрах, че повечето от тях са ми непознати, особено, когато трябваше да отговарям с мълчание на десетките въпроси на Петя, която непрекъснато ме врънкяше: „Разкажи ми за това! Разкажи ми за онова! Това какво е? А това? Ама не е ли така, а не иначе”. Брей туй момиче си мисли, че всичко знам!


Юрий Александров

Коментари