Накрая някак успяхме да се вдигнем, да се спуснем по едни стъпала, да изскочим на улицата и да поемем към Марсово поле.
Но пък в природата нищо не се губи. Хората не липсваха никак на площад Навона, където стигнахме след около час. В приземните етажи на сградите наоколо са разположени десетки ресторантчета с нагъчкани клаустрофобично маси и келнери, стоящи отпред, които не пропускат да поканят всеки турист минаващ покрай тях. Малко стряскащо, но след третата покана свикваш. Хубавото е, че пред всяко едно от заведенията има меню, което спокойно можеш да разгледаш, но по един типичен италиано-хитряшки стил в цените не е включен сервиза, който може да бъде от 10 до 20 че и повече процента. Ей, понякога изпитвам гордост, че съм българин!
Ама, какво съм тръгнал да дрънкам за заведенията. Намирах се пред един от най-забележителните площади в Европа, осеян със следи от Средновековието и Древността.
Стадионът на Домициан –това е другото име на площада, който е разположен върху мястото на древен римски цирк. Самата форма на площадното пространство следи очертанията на изчезналата вече арена. Стадионът се е използвал главно за атлетически игри от гръцки тип, които трудно си пробивали път сред древните римляни за разлика от кървавите гладиаторски турнири. През Късното средновековие тук се е помещавал пазар, но добре, че през 19 в. са го преместили на Кампо дей Фиори и сега красотата не е примесена с растителни отпадъци и аромат на гнилоч, както на онзи другия площад. И понеже ренесансовите италианци са обичали попретрупаните работи, на площада днес може да видите не един, а цели три фонтана. Не че няма място за още... Най-известния от тях, и разположен естествено в центъра, е берниниевото произведение „Фонтанът на четирите реки”. За съжаление беше затворен за реставрация или нещо друго и от него се виждаше най-вече стърчащия вездесъщ египетски обелиск.
Северният фонтан е Фонтана на Нептун
А южният е Фонтана на мавъра
Заслужава си да се види и църквата Sant'Agnese in Agone дело на големия Боромини. Има една стара римска легенда, свързана с голямото му съперничество с друг гений. Според нея фигурата на Рио де ла Плата от разположения отпред фонтан на Четирите реки нарочно е изваяна с повдигната ръка от Бернини, сякаш тя се пази да не се срути отгоре и църквата построена от Боромини. Това явно е измислено от някой неук италианец, защото няма как статуята да се пази от нещо, което в момента на нейното издигане не е съществувало.
По едно време останалите от компанията седнаха в едно сгъчкано ресторантче с наклонени маси, рамо о рамо с някакви чужденци, Петя хукна из някакви антикварни магазинчета, а аз се шмугнах в околните улички в издирване на още по-антични неща. Например търсех някой от входовете на проклетия стадион, една статуя и една колона.
Така стигнах до задната страна на двореца Масимо, където успях да зърна търсената колона от Одеона на Домициан. Тя се вписваше по един типичен само за Рим начин с околните по-нови сгради. За съжаление слабата светлина не ми даде възможност да разгледам множеството рисунки по фасадата със сцени от Библията, сътворени през Ренесанса от Даниеле де Волтера. Помните ли? Оня същия, който „загащил” всичките голи фигури от „Страшния съд” на Микеланджело в Сикстинската капела. Не е бил само огащвач човека...
Продължих по уличките около южната част на площада и без проблем намерих търсената от мен статуя наречена Паскуино, от която произлиза така употребяваната дума „пасквил”.
Всъщност думата идва от името на човека, на когото е кръстена статуята –римски шивач, учител, поет или бръснар от Късното средновековие. По онова време върху постамента на статуята хората лепели всякакви сатирически произведения и нападки срещу властимащите. В днешно време традицията не е прекъсната, но вместо на постамента пасквилите се лепят на специално за целта табло. Типично за модерните времена, нали? Дори протестът ни постепенно става урегулиран и поставен в рамки.
Всъщност статуята е някъде от 3 в.пр. Хр., още преди Рим да стане световна държава и бог знае, какво изобразява. Според някои това е част от композицията „Менелай носещ тялото на Патрокъл”, но едва ли ще се намери историк или археолог, който да ви гарантира 100% това.
По едно време се засякохме с Петя и продължихме заедно. И въпреки, че влизахме по разните му там магазинчета носещи непознат автентизъм, аз не бях забравил целта си. За това коварно и постепенно я насочвах към северната част, където още не бях разгледал. Или претърсил е май точната дума.
Накрая, докато Петя мереше едно синьо шалче, аз открих най-сетне останки от древния стадион. Явно това е бил северния, неофициален вход на Стадиона на Домициан, а може просто да е част от аркадата. Трети вариант няма. За съжаление в този късен час мястото беше затворено и аз успях да огледам почти едно нищо.
Скоро „ресторантьорите” звъннаха, че са свършили с яденето и всички вкупом поехме към Пантеона. Очаквах, че ще е затворен за ремонт, но останах изненадан от скелето покрило половината му фасада. Държах много да видя тази сграда в целия ѝ вид, защото е най-добре запазената постройка от епохата на Римската империя, но явно късметът не бе на моя страна.
Пантеонът е построен от Марк Агрипа, за което и съобщава надписа отгоре. Днешният си вид обаче дължи на император Адриан, който 150 години след това издига наново храма на всички богове, опожарен през 80 г. Спорен е въпроса дали Адриан възстановява храма в първоначалния му вид или създава съвсем нова сграда, така че не можем да бъдем сигурни дали надписът горе се връзва с онова долу. Но какво са плюс минус столетие и половина на фона на хилядолетната история! Забележителната сграда е поне на 1880 години. По време на масовите погроми на езически храмове при навлизането в християнската епоха Пантеона оцелява единствено, защото и превърнат в Църква, каквато е и до ден днешен. Посветена естествено на Всички мъченици!
Пантеонът е построен от Марк Агрипа, за което и съобщава надписа отгоре. Днешният си вид обаче дължи на император Адриан, който 150 години след това издига наново храма на всички богове, опожарен през 80 г. Спорен е въпроса дали Адриан възстановява храма в първоначалния му вид или създава съвсем нова сграда, така че не можем да бъдем сигурни дали надписът горе се връзва с онова долу. Но какво са плюс минус столетие и половина на фона на хилядолетната история! Забележителната сграда е поне на 1880 години. По време на масовите погроми на езически храмове при навлизането в християнската епоха Пантеона оцелява единствено, защото и превърнат в Църква, каквато е и до ден днешен. Посветена естествено на Всички мъченици!
През Ренесанса Пантеона остава все така ненадминат еталон за архитектите и хората на изкуството. Микеланджело и Рафаело идвали тук за да се учат от строителните умения на своите предци живели 15 века преди тях и да зърнат, как аджеба е построен този бетонен купол отгоре му. Сградата не се разминава и с посегателства от страна на папите, които не се свенели да взимат от древната постройка всичко, което им е необходимо за строежа на Св. Петър например или пък за създаването на оръдия. Абе въобще през Ренесанса папите са били едни от най-големите разбойници, което не е само мое мнение. Който е стигнал до тук със сигурност знае оня лаф на тогавашните римляни за Барберини и варварите.
Не можах да вляза и вътре, за да зърна гроба на Рафаело, но това се и очакваше предвид късния час. Въпреки всичко се позавъртях около тъмния вход с някаква неоформена надежда. Тц! Вратите си оставаха неумолимо затворени,
а древните колони стояха пред мен величествено в една безподобна тишина, в очакване да възвърнат древния си отминал блясък. Докоснах една от тях и сякаш видях милионите хора, от онова далечно време –императори, пълководци, консули, сенатори и обикновени граждани –хора които са се опитали да съградят най-универсалната империя, която познава досега света и които са крачели там където стъпвах аз в момента.
А може просто да си въобразявах.
И понеже стрелките на часовника уверено се придвижваха напред, това направихме и ние –шмугнахме се покрай лявата страна на Пантеона и след минути зърнахме тази необичайна за Рим статуя на един слон, естествено дело на Бернини и кой знае защо наречена от римляните Пиленцето.
Задните части на „Пиленцето” са обърнати към една стояща на площада сграда, където е заседавал трибуналът на Инквизицията и явно само авторът знаел, дали се крие подтекст в това. Тук на този площад, осъдения Галилео Галилей публично се отрекъл от научните си убеждения, за да избегне по-суровото наказание. Има едно старо предание, че ако докоснеш опашката на слона, ще забогатееш. Е, докоснах я, макар и трудно, след неколкократни подскачания, при които рискувах да се изпружа по гръб на паветата. Никой не успя да увековечи това събитие със фотоапарат или камера. Сега пети месец очаквам чудото да стане :)
На площада се намира църквата „Санта Мария сопра Минерва” (Богородица над Минерва) –единствения готически храм в Рим, в което аз лично не можах да се убедя, едно че църквата естествено бе затворена, друго, че фасадата и не беше никак готическа. Ако бях влязъл вътре, знам че щях да видя забележителната скулптора „Христос Спасител” на Микеланджело. Гробовете на разни папи и светци сигурно щях да пропусна.
Продължихме с ускорен ход, но това ни се отдаваше все по-трудно, поради факта, че навлизахме в търговската зона и макар и да не работеха, повечето магазини привличаха, като магнит женската половина от компанията със своите натруфени витрини. И понеже никой не обръщаше внимание на предупрежденията ми, че метрото скоро ще затвори, аз накрая се примирих и се оставих на духа на нощен Рим. Един от духовете!
Така, кои унесени в миналото, кои в превратностите на съвременния моден бранш, стигнахме до площад „Испания” и надвисналите над него Испански стъпала.
Естествено такова място в Рим не може да мине без фонтан. Не бях никак впечатлен, освен може би от кряскащите наоколо неаполитанци и сицилианци, които на поне десет различни езика настойчиво ни подканяха да си купим дрънкулка точно от тях. Ако някой ви каже че на север и на юг от Рим живее един и същи народ, ще ви излъже.
Със сетни сили изкачихме проклетите стъпала и надникнахме към площада отгоре. Изглеждаше по-добре. Само светещата в дъното Via dei Condotti закачливо ми намигаше и ми напомняше за бутиковия кордон, през който бях минал, крачейки покрай витрините на всички известни модни марки скупчени на разстояние от само 200 метра.
Колкото да не е без хич щракнах очакващата ме на върха Trinita dei Monti
и се помъкнах след другите, уверено отправили се към примамливо светещата табела с надпис „М”....
Тогава все още не знаех, че на сутринта ме очаква един забележителен ден, който щях да прекарам из останките на една древна цивилизация, далеч от капаните на съвремието.
Юрий Александров
Предишни части:
Коментари
Публикуване на коментар